7-6 в. пр. Хр., за пръв философ се счита Талес от о-в Милет (по негово време думата философия не е съществувала). Един от 7-те мъдреци в древността. Той е считан за първи философ, защото първи поставя физическа субстанция (неделима първа основа) в основата на всички неща. Първите гръцки философи се наричат натурфилософи (физици), защото всеки поставя някаква физическа субстанция в основата на нещата. Още ги наричат досократици.
Битие - това, което "е".
Космос - порядък.
- Талес - водата е прародител и начало на всички неща
- Анаксимандър - говори за "апейрон" (безпределното) - неопределено по качество начало, което стои в основата на нещата.
- Анаксимен - сгъстяването и разреждането на въздуха е причината за възникването на всички неща.
- Парменид - битието е непородено и неунищожимо. То е вечно настояще без начало и край.
- Зенон
- Хераклит - фундаменталното начало на всичко е огънят, а всички останали неща са негови трансформации. Той е всеобщото постоянно движение или ставане на всички неща.
- Демокрит - действителността се състои от атоми и пространство.
- Питагор - числото е началото на всички неща, то е реалност - "физисът" на нещата. Числото се ражда от "хармонията на крайните и безкрайните елементи" и така поражда всички неща.
Още от древни времена философите са били убедени, че философстването започва с учудването. Тук, разбира се, не става дума за удивления от типа на изненадата пред вида на най-високата сграда, на най-голямата торта или най-малкото куче, а както хубаво се чува от думата - заставане очи в очи с чудото. Чудото е нещо, което е невъзможно да бъде обяснено с действието на природните закони или творческите сили на човека.
Аристотел (384 - 322г. пр. Хр.) казва в своето съчниение Метафизика, че
учудването е онова, което кара хората да философстват. В началото хората се учудвали
от непосредствено заставащите пред тях явления, които не са можели да си обяснят и
постепенно се е стигнало до по-дълбоки въпроси като появата на Слънцето, Луната,
звездите или възникването на космоса. Който пита и се учудва, чувства своето
незнание. За това и любителят на митъовете е по определен начин философ, защото те
са пълни с чудеса. За да преодолеят своето незнание следователно хората са започнали
да философстват.
Митологията е онази първа форма, чрез която човечеството се е опитвало да си обясни не просто това или онова явление, а света като цяло. Все още не става дума за собствено философска форма на мислене, но е факт, че повечето вечни философски въпроси са ако не формулирани, то поне поставени най-напред във формите на мита.
Преходът към философията в този смисъл справедливо се определя като движение "от мита към логоса".
Първите елински философи поставят в центъра на своите питания не човека, а космоса, унивесума, Вселената. Главният им въпрос гласи не как е възникнало това или онова или как се постига едно или друго, а кое е началото, принципът(архѐ) на цялото миросдание. Отговорът задължително трябва да бъде универсален. Централен термин става понятието логос(разум, реч, разказ, слово, понятие, определение, смисъл, основание, принцип, причина, норма). Поставянето на логоса като централна тема изисква откриването по разумен път на един принцип за целия космос и всичко в него и доказването му като обща причина.
Първото, с което се среща философът при своето търсене е собственото му незнание. Сократ (470 - 399г. пр. Хр.) успял да измести центъра на философския интерес от космоса към човека и да формулира началото на всяко философстване: знанието за собственото незнание. Според преданието един от първите философстващи - Питагор (6 - 5 в. пр. Хр.) отказва да нарича извежданото от него знание "мъдрост" (софѝя) и започва да го назовава "любов към мъдростта", "любо-мъдрие" (фило-софия), подчертавайки факта, че философстването е по-скоро стремеж към мъдростта, а не непосредственото ѝ притежаване.
Няма мъртва философия или мъртво философско учение. Отпаднали са само онези идеи,
които са имали в основата си нефилософски мотив и са били породени от не
собствено-философски интерес. В същото време всеки сериозен философ знае, че
истината може да бъде само една. Учителят на Аристотел - Плато (427 - 347 г.
пр. Хр.) акцентира, че в противоборствата между философскуте учения се случва не
някаква безобидна размяна на думи, а се води една "гигантска битка за битието".